На ръба на рафта
фотоси: Борислав Трошев и Adventure Team
Ме-сечина, ме-сечина, йой, йой... Звучи в главите ни балканският рефрен. Йой и йой, грее и безжалостно луната, напомняща, че е настъпил часът на мечтателите и търсачите на завършения. Такива сме и ние. Предстои ни да се спуснем с лодки в бързеите на кристалните реки с женски имена. Сетне ще се изкачим по билото на граничната планина, с цел да се поклоним пред първенеца на Босна - връх Маглич. Природата не знае що са граници - нито етнически, нито религиозни. Тук хвърлят сенките си горите и вият снагите си реките, преминавайки през Сърбия, Босна и Черна гора, нехаещи за политика и страна.
Гледа ни със сребърното си лице нощната спътница. Нашият лидер с присъщата си неслизаща усмивка стартира да ни брои. Бодър най-малко колкото няколко албума на Брегович, Преслав Конов е основният готвач на всички завършения под общото име Adventure Team. Тъкмо се е върнал с група от Чернобил, в това време ще забърка и за нас една забавна мешана балканска история, а след това ще се издигне дружно с същинските нинджи към Кавказ, сетне ще го открием и при лагерите в подножието на Еверест... Въобще главата му бумти от красиви гледки, проекти и кроежи за подчинение на международни морета, океани и върхове, а задачата му е да ни трансформира от просто туристи в истински авантюристи с адреналин в кръвта.
След къс инструктаж и инспекция на всички нужди потегляме протяжно като Djelem, djelem lungone dromensa…
Пътешествието ни се реализира със съдействието на Outlander PHEV - най-продавания plug-in хибриден SUV в света – екоавтомобил, 4x4, подобаващ за завършения с цялото семейство. Разгледайте повече за модела тук: http://www.mitsubishi-motors.bg/models/Outlander-PHEV/
И да, пътят ще е дълъг. Ще се вие леко и жизнерадостно като фестивала на духовата музика в Гуча, ще обръща остро посока и настроения, преминавайки през загатна за войната, ще се прожектира като на кино и ще споделя като Андрич.
Югославска фантазия
„ Набили пищовите “, захапваме балканските пораздрънкани пътища като гастарбайтерите, които срещаме - в плътна колона, която за нищо на света няма да бъде раздрана през всичките завои, предлагани от картографията чак до Босна. Под „ чак “, би трябвало да се имат поради едвам 560-те километра, които ни разделят от заветната последна точка. Но повярвайте, пътят несъмнено ще въплъти фразата, че е по-голям от самата цел. В края му ще се превърнем в приключенци, поставили черен щемпел на изгонвания от територията на волята мързел.
В джобовете ни безсистемно се смесват цветовете на разнообразни валути. Сръбски динари, босненски марки, евро и на места по някой изостанал български лев. Като изключим екотаксата за естествен парк Мокра гора (към 150 динара), която се заплаща единствено в динари, в тази част на Балканите пари се одобряват всевъзможни. Никой няма да те върне, а какво ще е рестото, няма по какъв начин да знаеш.
„ Пали ярко! “ – крещят табелите, до момента в който се мушим в тъмните гърла на надупчилите планините тунели. Извивките в жанр Лепа Брена напомнят фразата, че единствено Господ и остарели баби знаят какво ни чака напред... Объркаш ли се, няма връщане. Караш по нюх отсам и до края. Без джипиес, тъй като другояче ще „ потече “ интернет като злато.
Остри минарета изсичат небето зад хълмовете. От дървените си покриви издигат кръст нагоре църквите. Изскача горделив надпис от камък. Полегнал в цялата си величественост, гласи: ТИТО. Над него е и звездата.
Наближавайки селата и градчетата край границата на Сърбия с Босна, лъскави черни плочи са осеяли цели имоти. След момент те се сменят с тихите бели като дребни обелиски надгробни монументи... Насред тесните улици изплуват къщите от общия пейзаж. По лицата им личат белезите на войната. Стоят като застинал вик. Безмълвно вика назъбено почерненото туловище на изгорялата край шосето постройка. Стиска те за гърлото... А животът си тече - гладко и незабелязано, бумтящ в руслото си, от време на време и оттатък, съвсем като река Дрина. Зелените є дълги коси се спускат от Сърбия към крайбрежията на Босна и Херцеговина. Постепенно.
Недоловими са линиите, разделящи територията на някогашна Югославия, само че са се врязали в човешки ориси и географски карти.
Близки срещи
Къмпингът на „ Рафтинг Дрина-Тара “ посреща с идилична картина. Бунгалата китно са се подредили на фона на планината Тара. Точно като картичка за спомен. Под огромния дървен заслон домакините са показали всевъзможните вкуснотии, най-често расли на кокал. Но приготвените особено за вегетарианците домашни гозби придърпват вниманието даже и на месоядните. Плътен кђймак се разтапя върху още горещите картофи, пука коричката на преди малко изпечения самун, а дъхавите ракии...
„ Живели! “ в един глас се провикваме. Засвирва босненски рок. Характерните топли вокали с лека дрезгавина се разливат по дъното на чашите... Преслав се намесва с едно последно „ Наздраве! “, че да не се отплесваме. Рано-рано Тара ще ни чака да скочим в бързеите й.
Вдига се фина паяжина от облаци над боровете. На общата огромна мивка търкаме зъби със спящи очи. Подреждаме се пред надутите лодки, а смях и неспокойствие превземат въздуха, до момента в който си вземем оборудването. Шегите са откровени и непринудени. Сближили сме се като на лагер. Прекараната нощ под един покрив е дала своето... Или може би гледката на подаващите се крайници, ръце и сапуни под вратите на кабинките на банята.
По течението
Напъхваме се в неопрените, надалеч не изглеждайки като калифорнийски сърфисти. Пак смях. Обуваме и специфични гумени боти. (Не ги помирисвайте, не си и мислете никога за това, че някой ги е обувал преди вас). Мощен смях.
С каски и избавителни жилетки през рамо се вмъкваме в джиповете. Около два часа тежките железни чудовища хапят нагоре през тиня и трошляк, с цел да ни отведат при кристалната Тара. Изсеченият от буйния й манталитет каньон е вторият по величина в света след този на Колорадо в Съединени американски щати. Зашеметява с величието си, а хубостта му е закриляна от ЮНЕСКО.
Нагазваме в ледените води и сетне се мятаме в лодките. Най-отпред сяда синеоко момче и безмълвно задава ритъма, който ние отгоре-отгоре се опитваме да следваме. Това е нашият шкипер, както запознат съм по-вещ рафтаджия от групата. Точно в другия край е Мрджан – капитанът или кормчията, изравен на кърмата. Той ще маневрира измежду бързеите, гледайки да не се изсипем заедно зад борда.
Хванали по едно гребло, се борим напред със стихията... Блъскат ни и ни въртят бързеите, пресрещат ни скали. Благодарение на въжета, минаващи по дъното на лодката, не изпадаме от нея още на първия подскок по речните прагове.
Ако желаете да си спестите гребане – седнете отляво. Основната команда на инструктора по рафтинг е: „ Десни! Само десни! “. И няма къде да вървиш. С цялостна мощ гребеш с веслата.
Бързо ставаме колектив. Ритмично като един се носим по течението. Тежестта ни оказва помощ да се движим по-бързо, само че и да се мокрим на воля. Заливат ни пенещите се води. А физиономиите, излизащи под струите, са скъпи със смешните си разкривени изражения...
От едната страна на река Тара е Черна гора, от другата – Босна. Нехае хубавицата за граници, нито за държавни искания, харесва й да мие двата бряга и го прави от незапомнени времена.
Мрджан отпива с цели шепи от реката, до момента в който сме спрели на едно безшумно място. Не имаме вяра, че водата е питейна, само че какво пък, рискуваме. Сладостта на планината като че ли се е събрала в глътка. Неслучайно назовават Тара поетично Сълзата на Европа.
Вижте видео от приключението ни тук!
Водопадът е до бара
Докато съсредоточени се насочваме към един от бързеите, Мрджан още веднъж задава посоката: „ Левиии – веслайте обратно, деснии – крепко напред “. Така и вършим, без да се замислим (не че има и време за разсъждения). Рафтът се завърта гневно наобратно в мига, щом влизаме в бързея. Плиска се Млечносинята от всичките ни страни, а ние предостатъчно викаме с цяло гърло, огласяйки каньона. Разбрали хитрината, по-късно без да пита започваме да се въртим, спускайки се сред скалите с кърмата напред.
Някои от смелчаците се хвърлят в дълбоките води, тук-там до 10-15 метра. Плуват край нас с издутите си избавителни жилетки като шамандури. Прибираме си ги с значително напън назад на борда. „ Веслай, веслай “ – подвиква отново Мрджан. Не ни оставя да се разсейваме, а това е съвсем невероятно. Каньонът разрушава сърцето с хубостта си. Като пияни продължаваме да пием гледките.
Предницата на лодката заорава на стеснен скалист бряг. Скрит в гъстите гори, дребен водопад спуска транспарантната си завеса, зад нея потапяме тела във водното легло на хладния вир. И в този момент си споделяме: „ Ех, да имаше в този момент и по една бира... “. Преминалата през главите ни еретична мисъл се извършва нескрито - като мираж се явява скованият дъсчен бар току до водопада.
Напускаме оазиса, тъй като още съвсем толкоз разстояние ни чака до къмпинга. Изведнъж течението завива наляво. Тара се обръща и се слива с бързащата Пива. Прегърнали се, двете дружно изплитат зелените коси на Дрина.
Пляскаме с гребла по водата в немислим гърмеж, носещ се кой знае до каква степен. Това е рафтинг поздравът, който насочваме на събралите се фотографи върху стоманения мост при село Хум. Ничия земя или по-скоро парченце желязо, надвиснало по средата сред двете страни.
За късен обяд акостираме пред отрупана софра с агнешко и прясна пъстърва. Неусетно се изтъркулва денят и с нощта се разнасят над огъня виталните балкански ритми. Ще има за всекиго по нещо, което ще го накара да рипне. Женските вокални извивки (а и освен вокалните) радват мъжката половина от адвенчърите. Лепотица, както биха споделили югославяни... Ние обаче отнасяме плувката и гасим облиците със леден душ, тъй като на утро отново ще се броим.
Ovo je Balkan Funk
Втория ден иде ред на върха. Ако дотук сме си играли на туристи, през днешния ден ще би трябвало да се издигнем до сан адвенчъри, а най-хубавите ще „ превъртят “ играта, получавайки безсмъртния статут на нинджи. Предстои ни 6-часов преход до най-високата точка на Босна – планината Маглич и едноименния й връх, издигащ се на 2386 метра...
За красивата панорама от връх Маглич, дървения град на Кустурица и още от балканските истории, можете да прочетете в августовския брой на Списание 8.
Ме-сечина, ме-сечина, йой, йой... Звучи в главите ни балканският рефрен. Йой и йой, грее и безжалостно луната, напомняща, че е настъпил часът на мечтателите и търсачите на завършения. Такива сме и ние. Предстои ни да се спуснем с лодки в бързеите на кристалните реки с женски имена. Сетне ще се изкачим по билото на граничната планина, с цел да се поклоним пред първенеца на Босна - връх Маглич. Природата не знае що са граници - нито етнически, нито религиозни. Тук хвърлят сенките си горите и вият снагите си реките, преминавайки през Сърбия, Босна и Черна гора, нехаещи за политика и страна.
Гледа ни със сребърното си лице нощната спътница. Нашият лидер с присъщата си неслизаща усмивка стартира да ни брои. Бодър най-малко колкото няколко албума на Брегович, Преслав Конов е основният готвач на всички завършения под общото име Adventure Team. Тъкмо се е върнал с група от Чернобил, в това време ще забърка и за нас една забавна мешана балканска история, а след това ще се издигне дружно с същинските нинджи към Кавказ, сетне ще го открием и при лагерите в подножието на Еверест... Въобще главата му бумти от красиви гледки, проекти и кроежи за подчинение на международни морета, океани и върхове, а задачата му е да ни трансформира от просто туристи в истински авантюристи с адреналин в кръвта.
След къс инструктаж и инспекция на всички нужди потегляме протяжно като Djelem, djelem lungone dromensa…
Пътешествието ни се реализира със съдействието на Outlander PHEV - най-продавания plug-in хибриден SUV в света – екоавтомобил, 4x4, подобаващ за завършения с цялото семейство. Разгледайте повече за модела тук: http://www.mitsubishi-motors.bg/models/Outlander-PHEV/
И да, пътят ще е дълъг. Ще се вие леко и жизнерадостно като фестивала на духовата музика в Гуча, ще обръща остро посока и настроения, преминавайки през загатна за войната, ще се прожектира като на кино и ще споделя като Андрич.
Югославска фантазия
„ Набили пищовите “, захапваме балканските пораздрънкани пътища като гастарбайтерите, които срещаме - в плътна колона, която за нищо на света няма да бъде раздрана през всичките завои, предлагани от картографията чак до Босна. Под „ чак “, би трябвало да се имат поради едвам 560-те километра, които ни разделят от заветната последна точка. Но повярвайте, пътят несъмнено ще въплъти фразата, че е по-голям от самата цел. В края му ще се превърнем в приключенци, поставили черен щемпел на изгонвания от територията на волята мързел.
В джобовете ни безсистемно се смесват цветовете на разнообразни валути. Сръбски динари, босненски марки, евро и на места по някой изостанал български лев. Като изключим екотаксата за естествен парк Мокра гора (към 150 динара), която се заплаща единствено в динари, в тази част на Балканите пари се одобряват всевъзможни. Никой няма да те върне, а какво ще е рестото, няма по какъв начин да знаеш.
„ Пали ярко! “ – крещят табелите, до момента в който се мушим в тъмните гърла на надупчилите планините тунели. Извивките в жанр Лепа Брена напомнят фразата, че единствено Господ и остарели баби знаят какво ни чака напред... Объркаш ли се, няма връщане. Караш по нюх отсам и до края. Без джипиес, тъй като другояче ще „ потече “ интернет като злато.
Остри минарета изсичат небето зад хълмовете. От дървените си покриви издигат кръст нагоре църквите. Изскача горделив надпис от камък. Полегнал в цялата си величественост, гласи: ТИТО. Над него е и звездата.
Наближавайки селата и градчетата край границата на Сърбия с Босна, лъскави черни плочи са осеяли цели имоти. След момент те се сменят с тихите бели като дребни обелиски надгробни монументи... Насред тесните улици изплуват къщите от общия пейзаж. По лицата им личат белезите на войната. Стоят като застинал вик. Безмълвно вика назъбено почерненото туловище на изгорялата край шосето постройка. Стиска те за гърлото... А животът си тече - гладко и незабелязано, бумтящ в руслото си, от време на време и оттатък, съвсем като река Дрина. Зелените є дълги коси се спускат от Сърбия към крайбрежията на Босна и Херцеговина. Постепенно.
Недоловими са линиите, разделящи територията на някогашна Югославия, само че са се врязали в човешки ориси и географски карти.
Близки срещи
Къмпингът на „ Рафтинг Дрина-Тара “ посреща с идилична картина. Бунгалата китно са се подредили на фона на планината Тара. Точно като картичка за спомен. Под огромния дървен заслон домакините са показали всевъзможните вкуснотии, най-често расли на кокал. Но приготвените особено за вегетарианците домашни гозби придърпват вниманието даже и на месоядните. Плътен кђймак се разтапя върху още горещите картофи, пука коричката на преди малко изпечения самун, а дъхавите ракии...
„ Живели! “ в един глас се провикваме. Засвирва босненски рок. Характерните топли вокали с лека дрезгавина се разливат по дъното на чашите... Преслав се намесва с едно последно „ Наздраве! “, че да не се отплесваме. Рано-рано Тара ще ни чака да скочим в бързеите й.
Вдига се фина паяжина от облаци над боровете. На общата огромна мивка търкаме зъби със спящи очи. Подреждаме се пред надутите лодки, а смях и неспокойствие превземат въздуха, до момента в който си вземем оборудването. Шегите са откровени и непринудени. Сближили сме се като на лагер. Прекараната нощ под един покрив е дала своето... Или може би гледката на подаващите се крайници, ръце и сапуни под вратите на кабинките на банята.
По течението
Напъхваме се в неопрените, надалеч не изглеждайки като калифорнийски сърфисти. Пак смях. Обуваме и специфични гумени боти. (Не ги помирисвайте, не си и мислете никога за това, че някой ги е обувал преди вас). Мощен смях.
С каски и избавителни жилетки през рамо се вмъкваме в джиповете. Около два часа тежките железни чудовища хапят нагоре през тиня и трошляк, с цел да ни отведат при кристалната Тара. Изсеченият от буйния й манталитет каньон е вторият по величина в света след този на Колорадо в Съединени американски щати. Зашеметява с величието си, а хубостта му е закриляна от ЮНЕСКО.
Нагазваме в ледените води и сетне се мятаме в лодките. Най-отпред сяда синеоко момче и безмълвно задава ритъма, който ние отгоре-отгоре се опитваме да следваме. Това е нашият шкипер, както запознат съм по-вещ рафтаджия от групата. Точно в другия край е Мрджан – капитанът или кормчията, изравен на кърмата. Той ще маневрира измежду бързеите, гледайки да не се изсипем заедно зад борда.
Хванали по едно гребло, се борим напред със стихията... Блъскат ни и ни въртят бързеите, пресрещат ни скали. Благодарение на въжета, минаващи по дъното на лодката, не изпадаме от нея още на първия подскок по речните прагове.
Ако желаете да си спестите гребане – седнете отляво. Основната команда на инструктора по рафтинг е: „ Десни! Само десни! “. И няма къде да вървиш. С цялостна мощ гребеш с веслата.
Бързо ставаме колектив. Ритмично като един се носим по течението. Тежестта ни оказва помощ да се движим по-бързо, само че и да се мокрим на воля. Заливат ни пенещите се води. А физиономиите, излизащи под струите, са скъпи със смешните си разкривени изражения...
От едната страна на река Тара е Черна гора, от другата – Босна. Нехае хубавицата за граници, нито за държавни искания, харесва й да мие двата бряга и го прави от незапомнени времена.
Мрджан отпива с цели шепи от реката, до момента в който сме спрели на едно безшумно място. Не имаме вяра, че водата е питейна, само че какво пък, рискуваме. Сладостта на планината като че ли се е събрала в глътка. Неслучайно назовават Тара поетично Сълзата на Европа.
Вижте видео от приключението ни тук!
Водопадът е до бара
Докато съсредоточени се насочваме към един от бързеите, Мрджан още веднъж задава посоката: „ Левиии – веслайте обратно, деснии – крепко напред “. Така и вършим, без да се замислим (не че има и време за разсъждения). Рафтът се завърта гневно наобратно в мига, щом влизаме в бързея. Плиска се Млечносинята от всичките ни страни, а ние предостатъчно викаме с цяло гърло, огласяйки каньона. Разбрали хитрината, по-късно без да пита започваме да се въртим, спускайки се сред скалите с кърмата напред.
Някои от смелчаците се хвърлят в дълбоките води, тук-там до 10-15 метра. Плуват край нас с издутите си избавителни жилетки като шамандури. Прибираме си ги с значително напън назад на борда. „ Веслай, веслай “ – подвиква отново Мрджан. Не ни оставя да се разсейваме, а това е съвсем невероятно. Каньонът разрушава сърцето с хубостта си. Като пияни продължаваме да пием гледките.
Предницата на лодката заорава на стеснен скалист бряг. Скрит в гъстите гори, дребен водопад спуска транспарантната си завеса, зад нея потапяме тела във водното легло на хладния вир. И в този момент си споделяме: „ Ех, да имаше в този момент и по една бира... “. Преминалата през главите ни еретична мисъл се извършва нескрито - като мираж се явява скованият дъсчен бар току до водопада.
Напускаме оазиса, тъй като още съвсем толкоз разстояние ни чака до къмпинга. Изведнъж течението завива наляво. Тара се обръща и се слива с бързащата Пива. Прегърнали се, двете дружно изплитат зелените коси на Дрина.
Пляскаме с гребла по водата в немислим гърмеж, носещ се кой знае до каква степен. Това е рафтинг поздравът, който насочваме на събралите се фотографи върху стоманения мост при село Хум. Ничия земя или по-скоро парченце желязо, надвиснало по средата сред двете страни.
За късен обяд акостираме пред отрупана софра с агнешко и прясна пъстърва. Неусетно се изтъркулва денят и с нощта се разнасят над огъня виталните балкански ритми. Ще има за всекиго по нещо, което ще го накара да рипне. Женските вокални извивки (а и освен вокалните) радват мъжката половина от адвенчърите. Лепотица, както биха споделили югославяни... Ние обаче отнасяме плувката и гасим облиците със леден душ, тъй като на утро отново ще се броим.
Ovo je Balkan Funk
Втория ден иде ред на върха. Ако дотук сме си играли на туристи, през днешния ден ще би трябвало да се издигнем до сан адвенчъри, а най-хубавите ще „ превъртят “ играта, получавайки безсмъртния статут на нинджи. Предстои ни 6-часов преход до най-високата точка на Босна – планината Маглич и едноименния й връх, издигащ се на 2386 метра...
За красивата панорама от връх Маглич, дървения град на Кустурица и още от балканските истории, можете да прочетете в августовския брой на Списание 8.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ